Светулката

Тази вечер на Стаси не й се спеше. Затова седна в леглото, подпря челце на прозореца и почна да гледа звездите. Представяше си ги като кончета, цветя и малки слънца.

Както си гледаше, изведнъж една звезда мина точно пред прозореца. Стаси беше чувала за падащи звезди, но не знаеше, че минават толкова близо. След малко обаче светещото нещо премина пак и жабчето се усъмни, че това е звезда.

Излезе в двора и започна да следи светлинката. Звезда или не, това нещо очевидно не се страхуваше и не след дълго то кацна право в ръката на жабчето.

Вече нямаше никакво съмнение – беше светулка. Стаси толкова много я хареса, че реши да си я вземе вкъщи. Затвори я леко в шепичката си и се прибра. Взе една чашка, сложи светулката вътре и покри отвора с листо. После заспа щастлива - от днес имаше своя си звезда.

Когато се събуди на сутринта, Стаси изненадано откри, че светулката я няма. На нейното място стоеше една съвсем обикновена буболечка. Жабчето много се изплаши, че е развалило магията за светене. Изскочи бързо на двора и пусна буболечката.

Дойде вечерта, а Стаси беше все така притеснена. Гледаше през прозореца и въздишаше тъжно.

Но ето – същата светулка пак прелетя покрай прозореца й. Стаси беше убедена – това е "нейната" светулка!

Отдъхна си радостно, че магията не се е развалила и се зарече – види ли нещо красиво, повече никога да не го затваря. Красивите неща трябва да са свободни, за да могат да радват всички. А и така те ставаха още по-красиви.